Личният фалит: втори шанс или законодателен лабиринт?

Адвокат Мартин Костов: Законът може да вкара в задънена улица длъжниците

Дългоочакваният закон за личния фалит в България обещаваше да даде „втори шанс“ на честните, но изпаднали в невъзможност да плащат дълговете си хора, коментира актуалната тема адвокат Мартин Костов от платформата „Имаш право“. След десетилетия, в които вечните длъжници нямаха никакъв изход, най-после се очертава решение. Законопроектът за несъстоятелност на физическите лица (т.нар. личен фалит) бе приет на първо четене през април 2025 г. с надеждата да сложи край на тази финансова безизходица. Идеята звучи обнадеждаващо: контролирана процедура, след която част от дълговете се опрощават по законен път и длъжникът започва на чисто. Но дали няма да се превърне в балон без съдържание? Добросъвестните длъжници очакват решение, а може да получат нов капан – законодателна и процедурна бариера, задънена улица без изход.

Причините за скептицизма са в самия текст на предложения закон. Макар намеренията му да са добри и нуждата от такъв механизъм да е безспорна – България е последната държава в ЕС без личен фалит – множество експерти, институции и заинтересовани страни алармират за сериозни слабости. Кои са основните проблемни точки? Отговорът е: прекомерната сложност и административна тежест на процедурата, липсата на предвидимост за длъжника, неясните критерии за „добросъвестност“, потенциалните вратички за злоупотреба от страна на кредитори, както и несъразмерните изисквания към самия длъжник.

Кои са основните слабости на предложения законопроект? Два пътя към опрощаване – риск от хаос: Най-големият концептуален проблем е, че новият закон за личния фалит се предлага да действа успоредно с вече съществуващата 10-годишна абсолютна давност за задълженията на физически лица. С други думи, ще има две различни пътеки към освобождаване от дългове: активно да обявиш несъстоятелност пред съд или пасивно да изчакаш десетилетие давност. Това двойно решение обърква и подкопава самата идея за „втори шанс“. Личният фалит по замисъл насърчава длъжника да е открит и да изплаща каквото може, докато давността го стимулира да се укрива и да не плаща нищо в продължение на години. Получава се парадокс: един длъжник може да предпочете да „залегне“ и да изчака 10 години, вместо да мине през сложна съдебна процедура – а друг може да се реши на фалит, но да се окаже, че ако просто беше чакал, резултатът е същият. Засега политическа воля да се премахне давността при въвеждане на личния фалит няма. Ако двата режима останат паралелни, се очертава хаос и правна несигурност.

Длъжниците ще бъдат раздвоени между два противоречиви „спасителни“ маршрута, а кредиторите също ще лавират как да реагират. Това несъвършено решение носи рискове от злоупотреби – например, масово избиране на по-лесната давност, което би обезсмислило новия закон; или пък, ако в бъдеще давността се отмени внезапно преди изобщо да е била приложено (каквото е личното ми очакване :), принуждаване на всички задлъжнели да минават по-тежката съдебна процедура. Липсата на яснота кой път е предвиден като основен заклещва реформата в половинчато положение, плод на политическо колебание. За да не стане законът мъртвороден, законодателят трябва още сега да реши този сблъсък – иначе „вторият шанс“ ще виси редом с един по-примамлив десетгодишен заобиколен път.

Тесен обхват и висок праг – кого оставяме извън спасителната лодка: Проектът предвижда право на личен фалит само за физически лица – потребители, т.е. хора, които нямат статут на еднолични търговци или свободна професия. Това автоматично изключва цяла категория реално затруднени длъжници: дребни търговци, семейни земеделци, самонаети лица, чийто дългове са свързани с малкия им бизнес. Формално те подлежат на фалит по Търговския закон, но на практика рядко прибягват до тази тежка и скъпа процедура и често се превръщат в „вечни длъжници“ също като потребителите. Защо да подадем ръка на човек с около 11 000 лв. личен дълг (най- ниския праг в законопроекта), а да откажем на дребен търговец със същия дълг? Е може би първия адекватен въпрос към законотворците. Според други пък разделението е разумно, защото смесването на режима за потребители с този за бизнес може да се използва за хитрини, а и бизнес дълговете вече имат установен ред. Така или иначе, сегашният тесен обхват оставя една нога от длъжниците в капана – тези, които на хартия имат фирма или стопанство, но де факто са обикновени хора в дългова криза. Вероятно между двете четения ще се търси разширяване на обхвата, например да се даде шанс и на малки предприемачи при определени условия да ползват процедурата като физически лица. Ако не го направим, законът още от начало ще разделя длъжниците на „достойни“ и „недостойни“ за спасение, по един не съвсем справедлив критeрий.

Свързан с обхвата е и въпросът за минималния праг на задълженията за обявяване на фалит. В правителствения проект летвата е поставена на 10 минимални работни заплати (около 10 000 – 11 000 лв. в момента). Това означава, че ако общо дължиш 5 000 лв., няма да имаш право да обявиш личен фалит – ще трябва или да намериш начин да платиш по обичайния ред, или просто да чакаш давност.

Омбудсманът с право остро критикува този праг, защото според него точно хората с по-малки задължения (например натрупани сметки към комунални услуги) често затъват най-тежко – лихвите растат, изпълнителните дела ги притискат, нямат имущество за продан, а в същото време законът им казва „прекалено малък длъжник си, за да фалираш“. Обратно, Камарата на частните съдебни изпълнители (ЧСИ) смята, че дори 10 заплати е нисък праг – според тях за „дребни“ дългове под примерно 30 заплати не си струва сложната съдебна процедура, тъй като разноските биха изяли ползата.

Този спор разкрива концептуална неяснота: кой е целевият длъжник на закона? Ако искаме да спасим най-бедните и социално слаби – прагът трябва да е нисък, за да могат дори няколко хиляди лева дълг да бъдат опростени и човекът да се върне към нормален живот. Ако пък мислим, че фалитът е инструмент за по-заможни средна класа длъжници (с големи кредити), тогава прагът може да е висок, а „дребните“ случаи да се оправят по друг начин. В момента проектът не е взел ясно решение и рискува да остави именно най-уязвимите извън спасителната лодка. Ако един пенсионер има 5 000 лв борч за парно, за него законът е безполезен – остава му само кошмарът на ЧСИ, надеждата след 10 години всичко да се занули или светлата перспектива да остави на наследниците си тези дългове. Това поражда чувството за несправедливост и половинчатост на реформата.

Скъпа и тромава процедура – „луксът“ да обявиш фалит: Дори длъжникът да попадне в обхвата и да е натрупал „достатъчно“ дългове, за да се класира, го чака сложен бюрократичен процес с немалки разходи. Законопроектът предвижда задължително назначаване на синдик – специално лице (професионалист, подобен на управител на несъстоятелността), което да ръководи процеса. На пръв поглед това гарантира порядък и защита на интересите на всички страни. На практика обаче синдикът идва с висока цена, която трябва да бъде платена авансово от длъжника – още преди производството реално да започне. Проектът определя възнаграждения за синдика за почти всяко действие: една минимална заплата за изготвяне на списък на вземанията, още една за опис на имуществото, трета за изготвяне на погасителен план и т.н. При всяка продажба на имот синдикът получава и процент (например 5%) от сумата, плюс годишна заплата, ако производството продължи повече от година. Ако сте в ситуация, в която дължите около 10 000 лв., разходите по процедурата ще глътнат приблизително половината от тази сума! Това води до абсурден извод: ако един човек имаше няколко хиляди лева кеш, за да плати на синдик и съд, той вероятно нямаше изобщо да е изпаднал в несъстоятелност. Изискването за толкова високи такси може на практика да блокира достъпа на най-нуждаещите се до самия механизъм – излиза, че „не можеш да си позволиш да фалираш, ако си твърде беден“.

Неслучайно Върховният касационен съд (ВКС) в свое становище предлага процедурата да минава без синдик, именно за да се спестят разходи и да се опрости процесът. Съдът напомня, че в много европейски страни потребителската несъстоятелност се движи изцяло в рамките на съда (съдията контролира процеса, а длъжникът сам представя нужните сведения), като процедурите често са освободени от такси или те са символични. Подобна позиция застъпват и някои частни съдебни изпълнители – според тях нито синдик, нито ЧСИ трябва да водят производството, а най-добре тази роля да остане за съдията, който и бездруго надзирава всичко. Ако законът остане в сегашния си вид – със скъпоплатен задължителен синдик – има сериозен риск малцина длъжници реално да могат да си позволят „лукса“ на личния фалит. Реформата може да се окаже мъртвородена: правило, което съществува на книга, но е практически неизползваемо. Вместо спасителна лодка, процедурата заприличва на първокласен лайнер, за който трябва да си купиш билет – а най-бедните ще гледат от брега.

Освен скъп, процесът е и административно сложен и бавен. Делата за личен фалит по проекта са подсъдни на окръжните съдилища (като Софийски градски съд за столицата). Очаква се хиляди хора да поискат обявяване в несъстоятелност – например в София има десетки хиляди висящи изпълнителни дела срещу граждани. Това поражда опасения, че съдилищата просто няма да смогнат. Съдиите от СГС вече сигнализираха, че съдът може да бъде „залят“ от дела, и предложиха родовата подсъдност да се промени – случаите на личен фалит да се разглеждат от районните съдилища, които са повече на брой и по-близо до гражданите. Предвижда се и създаване на специален регистър на несъстоятелността към Министерството на правосъдието, в който да се вписват всички обявени фалити. Част от този регистър вероятно ще е публична – за да могат например бъдещи кредитори или бизнес партньори да проверят дали дадено лице е минавало през фалит и кога. Това е полезно за прозрачността и предотвратяване на нови злоупотреби (в Германия например има такъв публичен регистър, където 3-5 години след приключване на процедурата все още се вижда кой е освобождаван от дългове). Но всички тези мерки – съдебни състави, синдици, регистри – изискват административен капацитет и бюджет. Ако не се осигурят достатъчно съдии, помощници и обучени синдици, производствата ще се бавят и точат прекомерно. А протакането убива ефекта – ако вместо бърз рестарт длъжникът чака с години за решение, „вторият шанс“ ще се размие.

Добросъвестност под въпрос – строгият филтър с неясни критерии: Една от ключовите идеи на личния фалит е да помага само на добросъвестните длъжници – тези, които не са изпаднали в дългове с измама или умишлено бездействие. Това принципно е правилно – никое общество не иска да прати послание „харчете необуздано, после всичко ще ви опростим“. Затова проектът въвежда цял списък от условия, при които съдът няма да допусне човек до процедурата, ако прецени, че той не отговаря на критерия за добросъвестност. Сред посочените случаи са: ако длъжникът е работоспособен, но през последната година не е работил без основателна причина (тоест може да се предположи, че нарочно е останал без доходи преди да поиска фалит); ако в последните три години е укривал доходи или имущество от данъчните (как това ще се установява не става много ясно); ако скоро преди фалита е раздал значимо свое имущество (напр. чрез дарения) с явно намерение да го укрие от кредиторите; ако в последните 5 години е поемал нови заеми или покупки на изплащане, които не са за основни нужди и не съответстват на доходите му. Тези правила целят да отсеят явните злоупотребители – и на хартия звучат логично. Проблемът е, че някои от тях са твърде строги и неясни, до степен да наказват и честни хора. Например, текстът за новите кредити и покупки на изплащане в последните 5 години звучи неясно. Ако едно семейство е купило телевизор или телефон на изплащане преди 4 години, и после е попаднало в дългова спирала заради загуба на работа или болест, сега това би могло да се тълкува като „недобросъвестност“ и основание да им се откаже процедура. Абсурдно е покупката на телевизор да те лиши от право на фалит! Но при буквата на закона, съдът може да приеме точно това.

В момента законопроектът чертае твърде сурова морална линия, която може да отреже именно хора, които иначе са с чисти намерения. Вместо втори шанс, те ще получат плесница и клеймо, че сами са си виновни.

Законът предвижда също, че личният фалит ще е еднократно право – всеки гражданин може да мине през тази процедура само веднъж в живота си. Това е разбираемо (за да не стане начин за периодично изчистване на дългове на всеки няколко години), но поставя още по-високи залози за длъжника. Билетът е еднопосочен и съдът знае, че да ти го даде, значи завинаги да ти „опрости греховете“. В много страни има подобни ограничения – например Полша първоначално разрешаваше фалит не по-често от веднъж на 10 години, а у нас направо е само веднъж. Това още повече ще мотивира съдиите да бъдат внимателни, дори подозрителни, преди да пуснат някого към опрощаване. Което пък може да доведе до по-тежко доказване от страна на длъжника, повече изискани документи, детайлно разследване на поведението му назад във времето.

България не открива топлата вода с личния фалит – напротив, ние въвеждаме тази система последни в ЕС, така че можем да черпим от опита (и грешките) на другите. В Европа тенденцията е била първо законите да се пишат по-консервативно, после постепенно да се либерализират, за да балансират по-добре интересите на длъжници и кредитори. Ето няколко примера:

Предупреждението за България е очевидно – ако още в началото заложим нереално строги филтри и тежки изисквания, рискуваме законът да остане на хартия.

От тези примери се очертава ясна картина. Общият европейски принцип е “втори шанс с условия” – да дадеш възможност на затъналия длъжник, но при гаранции срещу измами и стимули за отговорност. Повечето държави започват предпазливо, с повече пречки и по-дълги срокове, но постепенно облекчават режима: периодите за отдлъжняване се скъсяват, достъпът се улеснява, опрощават се повече видове дългове, когато практиката покаже, че прекалената строгост е контрапродуктивна. Целта навсякъде е една – да се пребори явлението свръхзадлъжнялост, което иначе води до социално изключване, сива икономика, дори здравни и демографски проблеми (стрес, емиграция, разпад на семейства). На този фон България трябва да намери златната среда – да не тръгва нито с прекалено кредиторски, нито с прекалено „щедър“ модел, а да стъпи на добрите практики и да избегне чуждите грешки.

Заключение: Вторият шанс – да не остане мираж

Законът за личния фалит е призван да промени живота на хиляди българи, които днес се давят в дългове без надежда. Една добре работеща процедура би могла да превърне „вечния длъжник“ в реабилитиран данъкоплатец и активен потребител, да върне финансово изключените хора обратно в икономиката. Но за да се случи това, законът трябва да е юридически издържан и практически приложим. В противен случай рискуваме да създадем само илюзия за спасение – красива теория, която на практика не помага, а може дори да навреди.

Предложеният модел съдържа редица слабости: тесен обхват, висок праг за участие, скъп и тромав процес със синдик, паралелен живот с 10-годишната давност, спорни условия за добросъвестност. Добрата новина е, че всички тези проблеми могат да бъдат адресирани преди окончателното приемане. Депутатите вече обединиха различните законопроекти и дадоха знак, че ще се стремят към баланс. Правосъдният министър също обеща да преработи правителствения текст според основателните критики на експертите. Важно е “вторият шанс” действително да стане работещ механизъм, а не поредния закон на книга. В духа на това, ето няколко препоръки, които биха направили закона по-ефективен и справедлив:

• Облекчаване на процедурата и разноските: Намаляване на предварителните такси и възможност за опростена процедура без синдик при по-малки случаи. Така личният фалит ще бъде достъпен и за по-бедните длъжници, а не само за тези, които могат да си платят за сложен процес.
• Прецизиране на критериите за добросъвестност: Премахване на прекомерните ограничения (напр. условието, което на практика забранява покупка на телевизор или телефон през последните 5 години) и фокус върху наистина умишлените измами. Нужно е филтърът да спира измамниците, без да наказва обикновените хора за дребни грешки или нормални покупки.
• Решение за конфликта с давността: Ясно уреждане на отношенията между новия закон и 10-годишната давност. Вариантите са или давността да бъде отменена с влизането в сила на личния фалит (за да не се дублират режими), или поне временно да действат паралелно, но при стриктно наблюдение и с опция за ревизия. Важно е да няма двоен стандарт и объркване кои дългове как се погасяват.
• По-широк обхват при строги условия: Обмисляне на възможността и някои дребни предприемачи (еднолични търговци, малки фермери) да ползват процедурата, когато дълговете им са лични по своя характер или свързани с несъстояла се дребна дейност. Така повече реално затруднени хора ще бъдат обхванати, без да се отваря вратичка за злоупотреба от крупни бизнесмени (за които си има търговска несъстоятелност).
• Гаранции за окончателно “опрощение” и превенция на злоупотреби от кредитори: Веднъж опростени, старите дългове трябва да останат в миналото. Законът следва изрично да забрани на кредиторите да възобновяват изпълнителни дела или да търсят заобиколни начини да съберат вече погасени задължения. Контролът може да се осъществява чрез публичния регистър – това е достатъчна защита за добросъвестните кредитори, без да се стига до вечен тормоз над длъжника.

В крайна сметка всички – длъжници, кредитори, държава – имаме интерес законът да работи добре. Ако той бъде подобрен и приложен разумно, хиляди почтени граждани ще излязат от икономическото изгнание и ще поемат по нов път, а кредиторите ще получат поне частично удовлетворение вместо да отписват вземанията си изцяло. „Втори шанс“ не значи безнаказана безотговорност, а мъдра социална политика – да дадеш възможност на падналия да се изправи, след като е понесъл справедлива част от товара. Европа ни показва, че това е постижимо – с правила, които едновременно прощават и възпитават.

Новият закон за личния фалит е точно такъв шанс за България. Нека го използваме разумно – да напишем закон, който реално помага, без да вреди. Само тогава ще превърнем дълго чаканото решение в работещ механизъм, който да затвори страницата на „вечния длъжник“ и да открие нова страница – на отговорния гражданин, получил своя заслужен нов старт. Пътят към втория шанс не бива да е постлан с бюрокрация и безизходица. Законът трябва да бъде мост към свобода, а не капан по пътя.

Снимки: Личен Архив

Мартин Костов е висококвалифициран адвокат с богат практически опит, специализиран в гражданско, търговско, административно право, както и в обжалването на наказателни постановления на КАТ. Той е член на Софийската адвокатска колегия и се отличава с дългогодишна практика в процесуалното представителство пред съдилища и държавни органи, като успешно води преговори и постига споразумения във всякакви сложни правни казуси.

Мартин е магистър по право от Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (2014 г.).

По време на обучението си в Юридическия факултет, Мартин събира безценен практически опит, работейки в кантората на един от най-големите частни съдебни изпълнители в страната, а впоследствие и в адвокатски кантори.

От 2016 г. насам той придобива задълбочени познания в представителството по граждански и търговски спорове, като през 2020 г. успешно завършва курс за следдипломна квалификация по арбитражно производство към Българската търговско-промишлена палата, както и редица други специализирани квалификационни курсове.