Епидемия от самота: новата болест на развитите общества
Самотата се превръща в социална болест, чиито симптоми не се виждат, но се усещат във всяка модерна нация.
Младите – свързани, но самотни
Сред младежите на възраст между 16 и 24 години делът на тези, които имат ежедневен контакт с приятели, е спаднал от 44% през 2015 г. на 36% през 2022 г.
Тенденцията започва още по-рано – между 2006 и 2015 г. е отбелязан спад от още девет процента.
Младите хора, които би трябвало да живеят най-интензивно, се оказват поколение, което общува през екрани и емотикони, но все по-рядко гледа някого в очите.
Между 2018 и 2022 г. те са най-засегнатата група от усещането, че социалните отношения са се влошили. И докато социалните мрежи създават илюзия за постоянна свързаност, реалният човешки контакт се оказва лукс, за който често „нямаме време“.
Самотата на възрастните
Проучването на ОИСР установява и нещо друго – най-силно увеличение на социалната изолация се наблюдава сред хората над 65 години.Това са поколения, които помнят времето на писмата, кафенетата и съседските разговори. Днес обаче мнозина от тях живеят сами, а децата им са емигрирали.
Делът на хората, които съобщават, че никога не се срещат с приятели, е нараснал с 5,5% – до 11,4% между 2015 и 2022 г. ОИСР допуска, че част от това се дължи на предпазливостта по време на пандемията, но експертите отбелязват, че тенденцията е трайна – и започва далеч преди КОВИД.
Като цяло, проучването установява, че делът на хората в индустриализираните страни, които се срещат с други хора лично, е намалял трайно през последните 15 години, докато честият контакт с приятели и семейство по телефона или социалните мрежи се е увеличил.
Цифрово общество с аналогова душа
Изследването показва, че през последните 15 години личните срещи намаляват устойчиво, докато контактите по телефон и социални мрежи растат. Това означава, че комуникацията не е изчезнала – просто е сменила формата си.
Но дали е останала същността ѝ?
Психолозите наричат това „парадокс на свързаността“ – колкото повече канали за общуване имаме, толкова по-малко реално сме заедно. Ние чуваме гласовете на другите, но не ги усещаме. Гледаме лицата им на екрани, но рядко виждаме как дишат, как плачат или се усмихват, как мълчат. Не можем дори да се скараме на живо.
Българският контекст
В България самотата има и своята културна биография.
Страната ни е сред първите по емиграция на млади хора и по застаряващо население.
Семействата живеят разделени между държави, приятелствата се поддържат в чатове, а поколенията се раздалечават не само физически, но и емоционално.
Данните на „Евробарометър“ от последните години също потвърждават, че над 30% от българите се чувстват самотни или изолирани, а при възрастните над 70 г. процентът надхвърля 45.
И все пак самотата у нас има и друго лице – тя често се приема като лична вина, а не като обществен симптом. Затова рядко говорим за нея.
След тишината – човешкият глас
Самотата не се лекува с нотификации. Нито с лайкове, нито с чатботове, нито с поредната нова социална платформа. Лекува се с присъствие – с разговор, с докосване, с време. Днешният човек има всичко, освен това.
Може би именно затова проучвания като това на ОИСР не бива да се четат като статистика, а като предупреждение. Не сме просто самотни – отучили сме се да общуваме и да бъдем заедно.
