Джеф Голдблум приветства възрастта си и не се притеснява да я показва
С ръст от 193 см, Голдблум е свикнал хората да му посочват височината, сякаш е нещо, което може би не е забелязал. „Казвам им: „Да! Знам! Извинявам се! Като парадна платформа съм!“, споделя той пред Guardian, като бърза да допълни, че визията му е напълно естествена и не си е правил никакви козметични процедури. „Малко е глупаво да се опитваш да маскираш възрастта си. Като се преструваш, това само те прави да изглеждаш по-възрастен и по-глупав. Приеми я. Покажи я.“
Холивудските режисьори отдавна са научили, че е най-добре да се доверят на екстровертните наклонности на Голдблум, позволявайки му да се слее с героите си, вместо да се опитват да го накарат да изчезне в тях. Независимо дали е математик в безсмъртните филми на Стивън Спилбърг „Джурасик парк“, учен в спектакъла на Роланд Емерих „Денят на независимостта“, или пък част от група брилянтни чудаци за Уес Андерсън, героите, които Голдблум изобразява на екрана, обикновено са някъде между 50% и 90% от него самия. „Аз съм експресивен. От типа, който е достъпен за себе си“, обяснява той актьорския си метод. „Трябва да се уверя, че всичко е на повърхността и готово да бъде извлечено.“
Голдблум израства в градчето Уест Хоумстед, в щата Пенсилвания. Баща му Харолд е лекар, а майка му Шърли е телевизионна водеща и предприемача. В града няма много други евреи. Най-близкият град е Питсбърг, но Джеф и сестра му Памела почти не ходят там. Животът им е типично провинциален. Въпреки това Джеф вижда себе си извън рамката, в която този живот го поставя. Разсъждавайки, сам предполага, че понякога е имал чувството, че е насърчаван за бъдещето от възрастния, в който един ден ще се превърне. „Сякаш говорех сам на себе си. Беше въпрос на: „Измъкни ме оттук! Намери ми спасение от провинциалните трудности, които изпитвам в собствения си малък квартал и училище!“
Дали тези провинциални трудности включват антисемитизъм? „Ами. Да. Имаше някакъв. Това беше през 50-те години на миналия век. Баща ми беше лекарят в града, обслужващ стоманодобивната общност. Бяхме единствените евреи в училището ни.“ Като многословно, обичащо драмата дете, Голдблум понякога се чувства като социален изгнаник, но всяко лято успява да бъде сред други като него в театрален лагер, който приема артистични деца от целия регион. „Имах нужда от някаква общност… Това беше трудността, за която говорех. Не мислех за антисемитизъм. Но, да, имаше един-два инцидента. „Еврейски“. Еврейски неща. Което беше неприятно.“
Едва преди няколко години се връща в Уест Хоумстед за първи път в живота си, вече като възрастен. Свири на пиано с джаз група и са ангажирани за концерт в Питсбърг. Голдблум се възползва от възможността да посети града, където е израснал. Но защо? „Самоанализ. Винаги съм готов за него. Това беше част от привличането ми към актьорството в началото.“
Като тийнейджър той пише върху запотеното стъкло на душа в семейната баня: „Моля те, Боже, позволи ми да бъда актьор.“ С поглед назад, всичко изглежда, че се е случило безпроблемно. Премества се в Ню Йорк, за да учи драматично изкуство. Преди да завърши, е избран за ролята в хитова пиеса на Шекспир, която печели много награди. Първият филм, за който се явява на прослушване, е Death Wish от 1974 г. Получава тази роля и по това време режисьорът Робърт Алтман, който е виждал Голдблум на сцена, го кани да играе малка роля в California Split от 1974 г. Протежето на Алтман, Филип Кауфман, избира Голдблум за ролята в „Нашествието на крадци на тела“ от 1978 г. Оттогава той почти не е спирал да работи: като човек, който се превръща в насекомо, във филма на Дейвид Кроненбърг „Мухата“ от 1986 г., като онези мръсни теоретици в две ленти „Денят на независимостта“ и четири „Джурасик парка“. Страницата му в IMDb е препълнена до пръсване.
Наред с успехите в киното, от 10 години и сърцето му е изпълнено с любов, а той не крие щастието си. Благодарение на съпругата му Емили, третата поред госпожа Голдблум, и двамата им сина.
Джеф е в края на 50-те си години, два пъти разведен (с колежките си Патриша Гол и Джина Дейвис), когато се запознава с бившата гимнастичка Емили в луксозна фитнес зала. Той е на 60 години, когато започват да говорят за деца. Емили за първи път казва нещо от рода на: „Какво ще кажеш да се оженим и да опитаме да имаме бебе?“, на което Голдблум отговаря: „Какво ще кажеш да посетим моя терапевт, преди да се съгласим за каквото и да било?
Много преди да я срещне, Емили е гимнастичка, състезавала се за Канада на Олимпийските игри през 2000 г. в Сидни. След като професионалната ѝ кариера приключва, тя работи като танцьорка и въздушна акробатка, появявайки се на наградите „Грами“ с Тейлър Суифт и имитирайки част от брилянтния, изискан валс от консерваторията в Гринуич за Ема Стоун в „Ла Ла Ленд“. Сега тя управлява компания, която произвежда дрехи за танцьори. Сравнявайки себе си преди и след като я среща през 2011 г., Джеф казва: „Чувствам се малко по-мъдър.“
Не крие обаче, че въпреки щастието да е баща, понякога му се изчерпва търпението с малките му синове и това често предизвиква разочарование от него самия. „Те са първични. Те преживяват суров, неизчерпан живот. И в близост до него, поне аз откривам, че нещата изникват в мен по-лесно и пълноценно. Включително и гневът.“
А как говори на синовете си за мъжествеността и поведението им като мъже. „От самото начало мъжествеността се преплита с добрата човечност, независимо от пола. Която е етичен, честен и автентичен морал; допринасяща, грижовна доброта; любящо пътешествие през света.“ Казва, че има общ подход към живота, който е заимствал от книга по философия на Сам Харис: „Винаги казвайте истината. Ако не го мислите, дори не казвайте: „Хей! Харесва ми пуловерът ви!“ Или не отивайте зад кулисите и не казвайте: „Бяхте страхотни, бяхте впечатляващи!“ Благодатта и елегантността изискват понякога да не казвате цялата истина и нищо друго освен истината, през цялото време, на всички. Трябва да почитате добротата пред жестокостта и да бъдете чувствителни към чувствата на някого. Но не лъжете.“
А къде в собственото му същество се намира този важен въпрос – „Какво следва?“. „Разбира се, като имаш деца толкова късно, правиш сметките и си казваш: „Надявам се да съм наоколо, когато завършат гимназия. Разбира се. Но в крайна сметка нещата се раждат и после умират“, казва той. „Трябва да го приемеш. Правиш възможно най-доброто с това, което ти е дадено. Спи добре. Мисли си хубави неща. Храни се добре. Упражнявай се. Но въпреки това, всичко си отива. И какво правиш дотогава – това е големият въпрос.“


